СТАРОЗАВЕТНИТЕ АПОКРИФИ И ТЯХНОТО ЗНАЧЕНИЕ

Много християни, включително пастори, може да не познават старозаветните апокрифи – писанията от периода на Втория храм (515 г. пр.Хр. – 70 г. сл.Хр.). Дори и да го направят, на тези писания често не се обръща внимание. Тази статия оценява стойността и употребата на старозаветните апокрифи за библейските изследвания и пастирско служение.

В процеса на разбиране на старозаветните апокрифи трябва да бъде отбелязана следната литература:
 Гръцката версия на Стария Завет. Септуагинта (LXX) е гръцкият превод на Стария Завет (СЗ) през трети век пр.Хр. Това е преводът, използван от християните в диаспората, който е цитиран в Новия Завет (НЗ) заедно с писанията на СЗ. Както LXX така и НЗ използват един и същ гръцки език – койне – популярната форма на гръцкия, която възниква в след класическата античност (ок. 300 пр.Хр. – 300 сл.Хр.) Койне е служил като лингва франка за източното Сре-диземноморие и Близкия изток в древността по време на римския период. Този езиков диалект се числи към древногръцкия, но се различава значително от класическия гръцки на Софокъл и Платон и съществено се различава от езика на Омир в Илиада и Одисея. Разликата е най-вече в опростената граматика и езиковия стил. Освен 39 книги в еврейския канон, LXX съдържа други писания познати като старозаветни апокрифи.

 Старозаветни апокрифи. Апокрифът (от гръцки: απόκρυφος – „таен“, „скрит“) е писание, чиято автентичност не е установена. В областта на библеистиката апокрифът е текст, който е преценен като неавтентичен от религиозните авторитети. Терминът „апокрифи“ е въведен от Йероним (345-420) и обикновено се отнася до древни еврейски писания, създадени в периода между последната книга на еврейските писания – Малахия, до идването на Исус Христос. Апокрифите присъстват в корпуса на LXX, но не и между СЗ писания на еврейски език. В Православната църква тези книги са 11 на брой и не се определят като апокрифи, а като „нека-нонични“ или „второканонични“. Според православната теология, въпреки че не фигурират в канона, по своя дух и характер тези творби са достойни да присъстват редом с общоприетите 39 канонични книги. Към тази група се отнасят също и няколко по-кратки текста, които са добавки към книгите Даниил, Втора книга на Летописите, Псалми и книгата Естир. За протес-тантските общности апокрифи са всички книги, които не влизат в библейския канон. Апок-рифните 11 книги са следните:
 Втора книга на Ездра
 Трета книга на Ездра
 Книга Товит
 Книга Юдит
 Книга Премъдрост на Соломон
 Премъдрост на Иисус, син на Сирах
 Книга на пророк Варух
 Послание на Йеремия
 Първа книга за Макавеите
 Втора книга за Макавеите
 Трета книга за Макавеите
Тъй като има продължаващ дебат в църквата относно използването на апокрифите, не-обходимо е кратко обсъждане на тази проблематика.

 Старозаветни псевдоепиграфии. В тесния смисъл на думата това са съчинения, издадени под чуждо име. Те не са включени в СЗ канон и не намират място сред неканоничните книги в библейския сборник на LXX. Тези писания са многобройни и разнообразни, сред които са:
 Псалми Соломонови
 Книгата на юбилеите
 Заветът на дванадесетте патриарси
 Послание на Аристей
 Книгата на Енох
 Мъченичеството и възнесението на Исая
 Заветът на Моисей
 Откровение на Ездра (3 Ездра в Синодалната Библия или 4 Ездра във Вулгата)
 Откровение на Варух
 Свитъци от Мъртво море. Свитъците от Мъртво море са намерени в местността Кумран (име на пресъхващ поток през лятото на северозападния бряг на Мъртво море) и се свързват с общността на есеите. Броят на свитъците възлиза на около 900, от които около 220 са биб-лейски. Тези свитъци съдържат различни писания: правила на общността, текстове от Ха-лаха, есхатологични писания, екзегетична литература, извън библейска литература, поетична текстове, литургични текстове, астрономически текстове и др.

 Филон Александрийски (20 пр.Хр. – 45 сл.Хр.) е еврейски философ, живял в Александрия, Египет, в началото на първи век. Познат чрез трите си големи творби Алегория на законите (коментар на Битие), Въпроси и отговори относно Битие и Изход (по-кратка творба от същия вид) и Изложение на законите (разглеждане на историята в Петокнижието), Филон се опитва да докаже, че философските и религиозни търсения на нееврейския свят от онези дни намират истинската си крайна цел в Бога на Авраам. Със средствата на алегоричното тълкуване той съумява да изведе нравствено и мистично поучение от всички части на тези книги. Методът на алегорията вече е прилаган от философите по отношение на Омировите книги.

 Йосиф Флавий (37 – 100 сл.Хр.) е свещеник, фарисей и еврейски историк, който описва войната между евреи и римляни, довела до разрушаването на храма през 70 г. сл. Хр. Автор е на историческите книги Юдейската война и Юдейски древности; полемичният текст Против Апион и автобиографията Живот. Трудовете му са изключително ценни с данните, които съ-държат за юдейската история между царуването на Антиох Епифан (175-164 г. пр.Хр.) и вой-ната от 66-74 г. сл.Хр. и особено за времето от началото на римското владичество (63 гл. пр.Хр.)

 Таргуми. Еврейската дума „таргум“ се използва за арамейски превод или парафраза на ня-каква част от Стария Завет. Тези писания са появяват след вавилонския плен постепенно с раз-витието на синагогата.13 След вавилонския плен арамейският надделява над еврейския като език на юдеите. Вследствие от това става обичайна практика четеното на староеврейските Пи-сания да бъде последвано от устен превод на арамейски, заради поклонниците (виж Неемия 8:8). Добре известни таргуми на Петокнижието са тези на Онкелос (официалния превод на ва-вилонските евреи), Псевдо-Йонатан и Фрагментарен таргум. Таргумистът Псевдо-Йонатан е написал също таргуми към Пророците и таргуми към Писанията. Таргумите предоставят едно от главните свидетелства за местния говор на древна Палестина. Тяхното свидетелство за текста на СЗ е сравнимо по стойност с LXX (гръцкия превод на СЗ), Пешита (сирийския превод на Библията) и Вулгата (латинския превод на Библията). Понякога НЗ цитати от СЗ са по-близки до таргумите, отколкото до други преводи или до Масоретския текст.

 Равинска литература: Мишна и Талмуд. Важно е да се знае, че равинската литература не попада хронологично в литературата на Втория храм. Сборникът Мишна е съставен около 200 г. сл.Хр., а сборникът Талмуд, около 500 г. сл.Хр. Началното оформление на корпуса на този сборник е е направено от учениците на равина Хилел. Въпреки че е съставен след времето на НЗ, той съдържа традиции и коментари върху СЗ текст съществуващи около времето на НЗ.

Автор: Davidson Razafiarivony

Цялата статия може да прочетете тук.